от Кармен Кожухарова

Живеем в общество модерно, взискателно, старателно почисващо старите ненужни вещи, общество което може да си позволи често пълната промяна на дома. Пред входове, по улици, навсякъде където и да погледнеш се забелязва добре почистени и подържани градинки и някъде там на куп струпани и не съвсем стари дивани, спални, маси и столове и техника, техника всякаква - хладилници, бойлери, микровълнови печки и т.н. Всичко което до скоро е е имало важна функция и е красяло дома, което се е използвало, дори имаш спомени колко си се радвал да го купиш, да го имаш и ползваш, вече е на боклука. Съгласна съм не трябва да прилепваме сърцето си до вещи, те служат само и единствено на хората, а не хората на тях. И когато се счупят, или се смени техния собственик, стават излишни или ти напомнят за някой който го няма се изхвърлят и заменят за нови такива.

Точно за такъв случай става дума. На моста си стояха двете пиана. Красиви, грациозни, старинни с лъскав фурнир, самотни. Реших поне на едното да помогна и да не го оставя на дъжда и капризите на времето. Харесах едното не знам защо, но беше доста по голямо от другото и украсено с ренесансови форми. В този миг покрай мен премина Йоана, да тя беше, шестнайсет годишната дъщеря на приятелско семейство. Предложих и да и помогна да го вземе за да свири у дома на него и тя се съгласи. Но да буташ пиано си е тежка работа, а и най-близкия дом е нейният, така че решено, да помогнем на детето да има пиано за да свири е едно добро дело. Наистина е тежко, как ли са го изнесли, добре е че има колелца от долу. С голям зор го внесохме в техния двор. Но за да се внесе вътре на сухо е препоръчително да се почисти отвън. Вдигнахме малко замърсеният капак. И изненадата беше голяма!!! Клавишите не бяха точно клавиши на пиано, напомняха на малки възглавнички облечени в плат на рае, зашити с ръб и огромни в сравнение с малките клавиши на обикновеното пиано. Изненадата стана още по голяма, когато ги пробвахме да свирят, издаваха някакъв звук, но това определено не е звук от пиано. Разочарованието ни беше пълно, да аз се надявах че взехме по-доброто, да се мъчим толкова много с пренасянето и ето сега да се окаже, че то въобще не е пиано. Какво ли е, какви са тези вградени стъкълца приличат на лампички и огледален екран в средата прикрепени към предния капак, има и кабел отстрани. Да проверим, да го включим към мрежата, може би щяхме да открием истинското му предназначение, набързо монтирах щепсъл на две от жиците. Йоана също беше разочарована че не е пиано, укорът и към мен беше изписан на лицето и, побърза да се прибре у дома си, но любопитството при мен надделя. Поисках удължител за да го включа към захранването, защото си помислих, че включено към тока ще може да свири. Включих го и започнах да натискам малките копчета отстрани – нищо. Пробвах и с клавишите възглавнички, след което лампичките присветнаха включи се и тиха нежна мелодията, а пианото или за каквото го мислих в началото, започна да се движи. Механизмите в него се раздвижиха и започнаха да се отварят на горе и на страни. Гледах ги изумена какво се случва пред очите ми. Пред мен се появи голям гардероб, но малко след като всички части се отвориха, всичко утихна, механизмите спряха да се движат. Малкият екрана просветна и после нещо се обърка с тока той даде на късо и искри се разхвърчаха. Съжалих че дори съм направила опит да проверявам какво е и за какво служи. От къщата изскочиха бабата и вуйчото на момичето, притеснени поради спрелия ток в цялата къща, останаха много изненадани от огромният гардероб в градината си. Задаваха въпроси от къде сме го взели, как сме го донесли и защо ни е? И аз нямах точен отговор тъй като ние донесохме пиано а не гардероб и още се чудихме първо какво е и защо беше изхвърлено, дали защото беше попаднал в неопитни ръце, които не знаеха за какво служи, като и на нас самите. Не са успели да го отворят след кончината на стопанина му. Започнахме да отваряме различните врати на гардероба. Все още не разбирах защо имаше огледала приличащи на екрани и лампички и какво просветна в началото. Някои от вратичките бяха доста замърсени с влага и мухъл. Едната част на гардероба беше пълна със луксозни, скъпи , дамски дрехи, обувки и несесери пълни старинни принадлежности, стари, леко вмирисани, но явно са били притежание на знатна особа. Тогава това е бил обектът на голямата радост. Костюми с дълги поли, завити всеки по отделно с бял памучен плат. Материята която загледах беше от нежно, красиво зелено копринено кадифе. Вещи от друго време, скрити от човешки поглед за един много дълъг период от време. Всички се вторачихме да гледаме, да търсим какво има в този скрит от времето гардероб.

-Какво ще правим с това – беше първият въпрос, които получих.

-Страхотна музейна сбирка – бях възхитена от находката ни, беше отговорът ми.

Изведнъж замириса на изгоряло, искрите бяха подпалили огън, той беше обхванал ниска пристройка в двора. Всички вкупом отидохме да потушаваме пожара, които така ненадейно и бързо е пламнал. Заливахме с вода, но доста време отне за да го угасим, нищо не остана от постройката. За нас остана само почистването, не знам дали успях да помогна, но се почувствах виновна, защото аз ги въвлякох във всичко това. Когато работата по почистването привърши и всички се уморихме, стопаните се прибраха в къщата, напълно загубиха интерес към разхвърлените музейни артефакти в градина си, които те сметнаха за нищожни. Аз се върнах към необикновения гардероб. Миризмата на старо беше изчезнала, дали заради миризмата от изгоряло, но повече не я усетих. Другата половина имаше много интересно направени рафтове и разположение. В долната част имаше рафтове за дрехи, но в единия ъгъл имаше малка ъглова ниша, където бяха подредени малки правоъгълни албумчета за снимки. Зад тях кухината се уголеми, там имаше още черен калъф с колекция от монети, непознати за нашето време. Чертежи направени на оризова хартия, документи за собственост на  големи имоти и едни златни остриета с различна големина. Всичко изкарах за да разгледам, само снимките не ме привлякоха, оставих ги за по-късно. От горе имаше огромни журнали пълни чертежи и упътване за използване. Предполагам вещи на собственика създал тази чудесия. Та това си е направо съкровище, пълна музейна сбирка на вещи от преди хилядолетия, не спирах да разглеждам. Замислих се, на моята възраст над 50, за какво ми е всичко това, за какво може да ми послужи, а може би е за децата? Не и на тях няма да им трябват тези вехтории. Всяко от тях си е взело живота в ръце, надалече, на никого дори и аз не им трябвам...

Заразлиствах големите журнали, пълни с чертежи и записки към тях. Не разбирах за какво точно става дума, езикът ми беше напълно непознат, чертежите също. Напомняха ми на научен труд в различни области на науката – физика, химия, биология... определено не успявах да се ориентирам по скиците за какво става дума. На една от рисунките забелязах нарисувани по форма златните остриета да се поставят в малки кухини по рамката. Загледах се и реших че това трябва да е чертежът за изобретяването на гардероба. Тогава реших да пробвам какво ще стане ако и аз изпълня указанията. За всяка дължина и големина на острие различен вход. След като ги поставих не знаех какво да очаквам, само знам че задействах нещо описано в журнала и зачаках да видя какво ще стане. Да нещо с ухание на парфюм и приятна тиха музика се разнесе в ушите ми. Погледът ми попадна на огледалото, огледах се, аз ли бях! Образът в огледалото се усмихна, аз също, но това бях преди 25 години, млада, красива облечена в хубавият син костюм, така се помня. През последните години изпълнени с напрежение и задължения по децата, работата не си обръщах достатъчно внимание и доста килограми натрупах. Докоснах си корема за да проверя там ли са моите тлъстинки, но тях ги нямаше, огледах се, бях в синия костюм. Бях изумена, заоглеждах се, голяма промяна.. Наистина красавица си бях... Огледах наоколо  всичко разхвърлено, беше изчезнало.

Сепнах се..., сетих се колко много работа имам у дома. Не съм разтребила дома, нищо от списъка със задачи за деня не бях свършила. И вечерята не съм приготвила, а времето много напредна и всичко от мен ще се очаква.. а и не обичам да разочаровам. Да но колко време ще ми отнеме пътя докато се прибера, минимум час. В този момент много се притесних, а образът в огледалото само се усмихваше...

Изведнъж в огледалото аз видях дома си. Подреден, почистен, прането беше огладено и прибрано... в същия този гардероб, не знаех, че винаги съм го имала...че съм вече у дома. А кухнята украсена със свежи цветя на красиво подредената трапеза отрупана с храна, като за празник. Усетих и аромата на печивото във фурната, а отгоре на плота бяха наредени още салати, фруктиерата с различни плодове и сметановата торта, която обичам да правя, готова за сервиране.

Едно прищракване на вратата ме стресна, запътих се към входната вратата. Лицето ми светна от радост там бяха подмладеният ми съпруг, с порасналите ни деца и техните големи семейства. Независимо от огромните разстояния между домовете ни, където се бяха устроили да живеят, в момента те, всички бяха тук... Всеки се прибирал от работния си отруден ден. Но не са знаели, че за част от секундата са пристигнали у дома, независимо от разстоянията които са ни разделяли. Изненадата ни беше пълна... Радостта и щастието забълбука във въздуха... Чух само моя съпруг да казва - „Буби тука сме!“...